Ден 4-ти
Мило дневниче, докато човек е малък му се случват невероятни неща. Не знам как е при големите, но свършиш уж нещо дребно, а родителите подскачат и се вдига такава гюрунтия, развъртат се телефони и т.н. Друг път направиш нещо значимо, голяма крачка за човечеството, така да се каже, и не получаваш никакъв отзвук в социалните мрежи. Странна работа е светът на големите, който лека-полека се превръща и в мой свят.
Вчера, ден като ден, приготвяме се с мама за излизане – времето е хубаво и ще обикаляме навън. Започва се голямото товарене на количката. То започва с разтоварване на багажа от предишното излизане, съпроводено с възгласи от сорта на „е-е-е, ама тука ли било-о-о, аз се убих да го търся“ и „не, няма го и това е, а къде сме посяли биберона, просто не знам… тези се харчат по два на ден“. „Чакай да взема още едни мокри кърпи за всеки случай, че ще сме навън цял ден“. Така-а, след 15-20 минути, поне според моите разбирания за това как тече времето, сме готови – количката е пред вратата, мама се е върнала един път до тоалетна, веднъж да си вземе телефона, и още веднъж да намери ключовете в джоба на другото яке, че няма как да излезем. Втори път до тоалетната. И, хоп – навън сме.
Чудесно е да чуеш многотата на градските звуци, да усетиш разнообразието на тротоарния релеф, да вдъхнеш толкова много и различни миризми. За виждане, какво да ви кажа, бебетата докато са малки гледат основно тавани, небе, някоя и друга играчка и лицата на майките си. Най-вече по шума и миризмите мога да се ориентирам къде по обичайния маршрут се намираме. Минем ли бипкането на светофара ни очаква данданията пред баничарницата с онзи изкусителен, но оставащ все още само аромат без връзка с вкус, после минаваме покрай няколко магазина, пред които винаги някой пуши – този дим се откроява отчетливо дори сред пушилката на булеварда. О, изненадващо спиране, просто така на тротоара?! Аха-а, някой звъни по телефона на мама. Вдига, не ми става ясно точно с кого говори, но очевидно научава много важна информация, която става повод за импровизирана среща в по-големия квартален детски магазин. Обратен завой, слизане от тротоара, качване на отсрещния, наколко сложни маневри между паркирани коли, пешеходната пътека със заплашителното ръмжене на спрели на полусъединител автомобили, тротоар, тази отсечка с гладка настилка я знам – тук хората, с които се разминаваме ухаят добре и разговорите им са някак по-приятни за ухото, често се чува ритмичното чукане на дамски токчета, завоят и ето че сме на уреченото място. Влизаме, познавам почти всички звуци тук, толкова често идваме, защото все нещо трябва да се купува.
Добро утро, мила майке, как сте днес? – А, как, едно и също, хапваме, акаме, тези три работи …
Следват обичайните описателни картини за брой кърмения, ядене, спане, неспане. За десетина минути, в резюме, вече знам всичко за това Влади как се е пльоснал на дивана и не се е сетил да попита как е, дали е уморена и т.н. Нищо ново, бих казала и в последвалото му заспиване пред телевизора след вечеря. И добре, че е малката Деси, с която веднъж вече сме се скубали на една пейка, че иначе не знам така ли ще продължаваме.
Скоро се връщаме на основната тема, на кулминацията на днешното ни излизане – пуснали са на промоция големите пакети с пелени с бонус два пакета кърпи. С две думи – не е за изпускане. Не изпускаме, товарим. Докато се движим тържествено като танкери из магазина разбирам, че може да изпадне и нещо за моята душа – пред погледа ми се мяркат фрагменти от горни рафтове с кукли, конструктори, книжки… Спираме, няколко предмета преминават през ръцете на мама, на Лили, пак на мама и се връщат на рафта. Първият, който ми презентираха беше някакво сивкаво нещо, което по думите на хората от приятелския кръг на нашите отговаря на минимума изисквания за еко, образователно, с уважение към света и без да се експлоатира детски труд и невъзобновяем природен ресурс. Естествено не разбрах точно какво е, защото очевидно не проявих никакъв интерес към него и скоро беше отнесено обратно. Еми представете си на някакво пеленаче да му е интересно нещо което не мърда, не дрънка, не мяука и не светка! Е, няма как да стане. Минаваме през второ и трето подобно – пак „греда“. За късмет четвъртото се оказва книжка, на която за моя радост виси едно дървено топче. Страхотно малко, червено, лъскаво, удобно за лапане, шаващо дървено топче, вързано за дървена книжка. Не отричам, че и картинките по нея ми хванаха окото, но топчето просто беше топ. Направо не я пускам. Чувам и разбирам, че изборът ми се адмирира от камарата на майките и се отправяме към касата.
Следва крос-кънтри преход до кварталния парк, където ще се правят обиколки, ще се седи по пейки, ще се расте и хубавее.
Но още преди да влезем в коловоза на парковото увеселение, под острия поглед на мама попада отсъствието на червеното топче, което уж много надеждно видеше на едно много здраво много жълто въженце от долния край на книжката. СТОП! Глътна ли го, маме? Къде е топчето?! Кажи ААА! Ужас, ами сега ако се задвави!
Следва вадене от количката, бъркане в устата, ровене из одеала, чаршафчета, мечета, шишета. НЕ и НЕ. Няма го.
Целта ми тук не е да изграждам сцена от трилър с критични нива на съспенс, затова ще продължа в информативен стил. Топчето бе намерено след още 3-4 минути събличане, вайкане и т.н. в ръката ми. Банално.
Не така банално прозвуча въпроса на мама: „Лили, а ти сигурна ли си, че беше едно топче само … или две? Защо си мисля, че имаше и едно жълто“ И се почна отново – обръщай, претъркалвай, изваждай… Добре, че по едно време се сетиха да звъннат в магазина и да помолят служителката да погледне на рафта с колко топчета, аджеба, са тези дървени книжки, че вече не знам…
Отговорът го знаете – хепиенд. Или както каза мама, ех сега ако имах една цигара как добре щеше да ми дойде.
И така, мило дневниче, от мен да си знаеш, че някога малки на пръв поглед неща могат да се окажат много големи в нашия микросвят, в близкия кръг лица на майки, небе, таван.
А, благодаря, че вече ми давате да седя по малко.
Светът е голям, интересен и страхотен!
Обичам мама, обичам топчето, обичам да се грижат за мен!
