Ден 2-ри
Мило дневниче, вече разбираш, ще си общуваме често. Дано и на теб ти е приятно, но така или иначе нямаш друг избор.
Ясно е за всеки, поел въздух, прогледнал и проплакал преди повече от месец е, че единствените неща, които имат смисъл в този живот са хапването и пийването, след което да си подремнеш. Сутринта, моля ти се, чели някъде мойте, че децата трябва от малки да се учат на самостоятелност. И, хайде, да не останем по-назад, ще прилагаме, ще обучаваме, ще сме модерни. След като сладко хапнах, оригнах се, преоблякоха ме, че с бузите лесно, но влажните кърпи не можели и да се перат на 60 градуса за дезинфекция, настъпи момента, в който всичко изглеждаше прекрасно. И тъкмо да опитам да провокирам мама с един нов звук, който тренирам от вчера, решиха да се изнесат и да ме оставят сама. Съвсем сама в стаята, представи си. Еми, доста е дразнещо да нямаш на разположение този, да кажем, не перфектно обучен, но доста отзивчив персонал. Докато се отърсвах от първоначалната изненада погледът ми се разходи по предметите от близкото обкръжение:
- дебилна висулка подарък от едно лице, което много държеше да се монтира над главата ми – само да я докопам ще я декомпозирам, та чак в Китай няма да я познаят – супер гадно скрибуца докато се кани да ме чукне с едно от сините си мечета по челото;
- някакво платнено нещо, по което мама се умилява че било от органичен памук и много добре се връзвало с този комплект чаршафчета (но щом я прави щастлива);
- силиконова тъпотия за хапане – Ало-о, нямам с какво да я гриза, не се ли сещате!?
- една камбанка на пръчка – в началото много се зарадвах – реших, че това ще е интелигентния начин да извикам за вода (1 път), храна (2 пъти), гуш (3) и т.н., но се оказа, че само аз съм на това напреднало ниво на развитие, докато прислугата беше убедена, че това е много забавно, не много шумно нещо някакво си там, и така нататък и така нататък…
Пълна скука – всичко вече ми беше пределно ясно. Просто нищо не можеше да провокира моето ежедневно нарастващо и усъвършенстващо се любопитство. Докога си мислеха, че ще стоя безмълвна в този социален експеримент. За каква ме мислят тези, бе!
Не знам как стана, естествено някак – гравитация + няколко импулса, подадени от ритмичен дабъл сайд кик, но в пипкавите ми ръчички попадна малко бурканче, което досега беше само част от света на големите мили същества. Чувал съм да го наричат крем за дупе. Дневниче, ако искаш вярвай, но това беше едно най-вкусните неща, които съм опитвала, просто мега. Облизваш пръст, после следващ, чак до малката ми надиплена китка, после пак топиш. Истински мечо Пух и неговият буркан с мед. Освен това с добавената стойност: оправям се сама, храня се, тиха съм – истински комфорт за цялата вселена. Да, но след като дадох всичко от себе, 5 минуто по-късно бурканчето беше по-скоро добре облизано, отколкото просто празно. И пак скука. Мазна някак. Но скука. И ся, к‘о пра‘им? Аке някой не дойде скоро ги почвам с виковете. А-а-а, Ма – ма, и други, за клавиатурата беднее…
Предполагам вече се досещаш за продължението ☺ Все едно кой знае какво е станало! Е-е-е чудо голямо! Кой не е ял крем за дупе! Най-яко беше да гледам как мокрите кърпи излитат от пакета в 20 броя/минута. На петата минута, но не преди всичко да светне, се прокраднаха въпроси касаещи съдържанието на крема, дали няма нещо да ми стане, колко съм изяла и т.н. После разказаха почти достоверно историята и на д-р Дена. Тя все пак се въздържа от ехидни подмятания, но дори и за мен беше ясно, че кремът за бебешко дупе, колкото и да не е направен основно за ядене, едва ли бъка от някакви супер тревожни субстанции. Препоръча да държат мокрите кърпи далеч от детето, защото колкото и да били биоразградими, съвсем не притежавали хранителна стойност за този подрастващ екземпляр. В природата да попаднат по случайност – ОК, но не и из бебешките коремчета.
Мирнаха.
И за финал – не забравяйте, че трябва да купувате само това, което ви е необходимо. Намаляването на отпадъците и презадоволяването трябва да бъде наш основен приоритет.
