Дневникът на една Drisla

Ден 3-ти

Мило дневниче, надявам се само разбираш, че светът на големите Може, а явно и Е, както прост и елементарен, така и сложен, проблемен, неразбираем, драматичен. Ако слушаш баща ми – всичко е много ясно, решенията винаги са супер прости и „естествено, че няма проблем и не се притеснявай“.
Но чуеш ли майка ми, ще разбереш колко е важно дали шампоанът е за боядисана коса и за нищо на света няма да минавам пак на обикновен лак – „Да не сме от колхоза“. Да не говорим за това колко гадно се държи Жоро с Ели, оплака ми се, че й казал да СПРЕ ДА СЕ ТЪПЧЕАма той за какъв се мисли, бе!
Това са неща, които никой уважаващ себе си мъж не би казал дори и на кучето си, а камо ли на жена си, на майката на децата му! Да се изнася! Всеки е по-добър от този! И т.н. и т.н…
Не знам дали ти казахче аз, нищо че съм момиче, съм се метнала повече на тате. Поне така си мисля, въпреки, че който ме види обикновено все намира прилика и от двамата. За мен не е от голямо значение това, а по-скоро да не ме оставят да скучая, искам да ги виждам наоколо, да ми дават вода, мляко и каквото и да са им казали там, важното е да не съм ГЛАДНА!
По-добро от майчиното мляко няма (справка Крали Марко), но аз тук напоследък се сблъсквам с един съществен проблем. А ето и как се стигна до него. Бащата не е много по купуването на „някакви безмислени предмети“ и когато Д-р Дена обясняваше колко е важно да се купи везна за да се мери колко е качило детето, той си мислеше, че за тези пари преспокойно може да си вземе един нов челник Блек Даймънд и да му останат пари и за нещо друго много по-важно (за ските, например). Везна не взеха. А и когато нещо не ти се повтаря като мантра, всеки е склонен да неглижира, а скоро и да забрави.
Ето за какво говоря. 
Ежедневно, по часовник мама се разполага на дивана, взема ме внимателно, стриктно спазвайки правилата за вземане на кърмаче, вдига тениската и аз попадам на любимото ми място – там където наистина е супер вкусно, уютно, винаги топличкоабе 5 звезди. Така разбирам аз живота – по 5-6 пъти на ден питателна гурме кухня, собствено производство, без добавени аромати и оцветители, без консерванти.
Хубаво де, ден-два-три, месец – живота кипи – хапване – спане – М…М… (сещате се) и пак отначало. Всичко това чудесно, но дойде момента, в който аз неусетно бях удвоила теглото, а дажбатасъщата. Това, с всеки изминал ден започна да се оформя като много съществен проблем. А още повече ме притесняваше увереността, с която г-жа Майката се хвалеше по телефона как кърмата тръгнала и как вече и тя е в играта с млеконадоя.
Алоо-о, няма ли кой да събере 2 и 2 – това малкото нещо тук, твоето слънце, сърцето ти, най-красивото, е вече почти двойно, иска още, много е гладно.
Ехо. Нищо. Ехо!
Пак нищо.

 

Като стана ясно, че с просто „Ехо“ не става, реших да ескалирам проблема. Хвърлих се в едни хубави дълги и безутешни сесии на рев, в който ставах все по-добра и по-добра. Направо не ги оставях да мигнат. Рева, ама яко. Комшиите почнаха да чукат по вратата да проверяват да не са ме забравили и да са заминали някъде по живот. До полиция, виж не се стигна. От сутрин до вечер и после по цяла нощ. След като направих 4 часа без прекъсване една нощ (малко късно се усетих, че съм прекалила, но пък всяко зло за добро), на сутринта керванът потегли директно към Д-р Дена. Още от вратата ми стана ясно, че ще се разберем и краят на моето гладуване е предизвестен. „Сложи я на везната“ – „Четири триста и петдесет“ – „Кога я кърми за последно“ „Преди 3 часа“ – „Дай да видим сега“.  Десетина постновати минути по-късно се озовавам отново на везната – 4370. „Всичко е ясно! Детето е гладно. Почвайте го с адаптирано мляко“. Ама как, ама не е ли рано, ужас и т.н. Оттатък бащата – Казах ти, че е нещо елементарно, ама ти – паника. И т.н. класики. За мен най-важното беше, че най-накрая успяхме да се разберем – искате ли мир дайте ми храна. От там директно в магазина – една кошница млека, любимите ми бамбукови хапчета, дето мама все вади от едни шишенца като кулички, някакви други безинтересни неща… Но бамбуковите хапчета са магията на моето тримесечие. А си ги намокрил, а са пораснали. И не им трябва много – една капачка от шишето с минерална вода и с едно хапче можеш да си избършеш и бебето и да остане за повърнатото по новия суичер. Гениална работа! А и не били за ядене, не били хапчета. Отплеснах се.

Интересно същество е възрастният. Хем знае, живял, патил, хем изпада в паника от един бебешки плач. Нима не знае, че ние нямаме друг начин да кажем, че нещо не е наред. Ама, моля ви бе хора, без драма, никой няма да загине – просто глад. А, и още нещо интересно как не можаха да се светнат за какво рева, а като чуят сутрин котката да мяука протяжно, веднага почват „Ама кой ми е гладен. Папка ли му се на котетоо-о-о“.
Както и да е. Важното е на края всички да са щастливи. Всеки със своето малко щастие: моя милост сита, родителството наспато, котката и двете.

Но да знаете от мен, малката Дрисла. Днес битката е за храна, утре за плейстейшън, вдругиден за готиния от В клас. Всяка битка е важна!

Хайде, със здраве (както е много модерно напоследък)!